Там, където свършва мъглата – проблясва ярка светлина и нажежените пясъчни гърбици плавно изплуват сред пустинния безкрай. Те се полюшват в маранята под напева на неумолимо препичащото обедно слънце. Лъчите му сякаш възпламеняват всяка песъчинка по безкрайните дюни за да погълнат в пламъка си всеки чезнещ остатък от влага, разтворен в натежалия от безветрие въздух. Свят безкраен, отскубнат с ярост от кръвта но живота. Отникъде, сякаш от нищото, долетя нежна нощна пеперуда – цветовете й с така наситено сиви кръгове, обкръжени с червено, бяло и множество други неясни петна се разливаха по едрите й, с почти петнадесет сантиметров размах крила. Изглеждаше толкова объркващо на фона на блестящият като безкрайно море от бяло злато пясък.Разпери покритите си с прашец крилца сякаш за да отърси напрежението от малкото си изморено в дългия път телце, приплъзна с бавно зигзагообразно движение гребенчатите си пипалца нагоре по дюната и преди да измине едно мигване на всевиждащото обедно слънце се превърна в будеща страхопочитание африканска змия – отровница.

 - Добре дошла удома – поздрави сама себе си тя. Обичаше това място. Обичаше го истински, с цялото си змийско сърце. Пясъка пареше коремчето й, слънцето прежуляше очите й и тя ги затвори за да се наслади на мига. Малките ноздри жадно поеха сухия въздух и те потрепнаха от едва доловимия аромат на омайни горски цветя. Остави го да се разнесе бавно в съзнанието й докато не се смеси с дъх на смола и борови иглички...и ето, полъхът на северния вятър докосна люспите й, заигра се в тънките стръкчета светлозелена трева около нея, събори със звън росата сякаш нарочно да пробуди деня и накрая доволен избяга със смях навътре в гората за да подгони лудешки спускащите се от водопада пръски вода. Слънцето горе тъкмо се събуждаше усмихнато и протягаше сънливо лъчите си когато едно младо пухкаво облаче спря завистливо да погледа детинската забава край водата. По невнимание обаче или от захлас застана точно пред очите на слънцето. То от своя страна / както междувпрочем би направил всеки наслаждаващ се на представлението зрител / му метна една ярка светкавица, която макар и да попадна право в целта не развали никак пухкавият му памучен вид, а само го подсети да се размърда и да продължи по пътя си. И небето отново засия в онези невърможно красиви изумрудени отблясъци, които те карат мислено да се закълнеш дори и само на себеси, че някъде там точно покрай хоризонта със сигурност тази небесна шир се влива в тюркоазено синя морска вода. 

 Сълзата се отрони заключила навеки цялата магия на тази необятна красота, плъзна се по нажежените вече люспи и дори преди да се раздели завинаги със змията се превърна в песъчинка. Изтърколи се по дюната и се загуби завинаги за света сред множеството. Само отровницата знаеше точно коя е. Тя знаеше всичко. Жегата беше наистина жестока. Това негостоприемно кътче с адския си климат съумяваше винаги да съхрани непокътнато всичко което се оставяше тук и да го защити – от всички. Тя поседя безмълвно още няколко минути. За кой ли път се опита да изпие до дъно мига, преглътна така сякаш нещо заседна в гърлото й, после с рязко съскащо движение се плъзна надолу по дюната и след едно мигване на всевиждащото следобедно слънце красиво нощно пауново око с гребенести антенки и раздвоен език изчезна в нищото разтваряйки се в маранята.

 Беше се сбогувала с още една толкова жадувана мечта...